сряда, 30 септември 2009 г.

Просто странни въпроси по никое време

Трябва ли да си красив, за да си обичан? Трябва ли да си щастлив, за да си усмихнат? Трябва ли да имаш, за да загубиш?Колко често хората се борим за разни много важни и съществени неща в живота си и нещо се случва и ги прави толкова смешни и дребни, а заради тях сме зегубили нещо толкова незабележимо а важно. Знам че така все се оплитам и мисълта съвсем изчезва, та ето пример: в работата нещо шефа кисел изкарва си го на нас, нещо с любовта или в джоба не е както ни се ще. Проблеми, нерви, блъскаш, тряскаш, псуваш, който може даже ще си поплаче, друг ще се напие, трети-знам ли.Изведнъж някой наш много близък ляга болен. В този миг не си ли казваш:"Колко нерви изхабих, а той е имал нужда и аз не съм забелязал даже. " Има и друг вариант, в които ние сме болни, но мнозина казват "е какво толко куче съм ще мине, аз не съм важен мен това не ме плаши". Да, но ако заболяването при нас се окаже такова което ще ни прикове на легло, ще са нужни лекари, внимание, пари (всичко се плаща) ние няма да сме трудоспособни за да си ги набавиме сами, любимия човек-ами знам ли може да е до нас , но може и да е при някой важен за него човек и да ни съчувства от далеч "Тц, тц ,тц ами оправяй се!" , Шефа ще попита само, къде е онзи файл и докога сега ще отсъстваш" и т.н. Та има ли ли сме тези неща, в които така сме горяли и давали частица от нас, когато нас ни налегне нещо сериозно, от нас се иска само да сме добре , за да сме пак на линия?Случвало ли ви се е нещо така да се оплете, че да няма оправяне и да си мислите "а дали , ако започна отначало, няма да стане по-добре, защото поправяйки грешка може механично пак да допускаме тези довели до тоз смотлевен финал или простичко какво пък дадах, вложих сили нерви, ама ако почна пак, ще имам опита, навярно няма да допусна нови грешки поне."Представяте ли си една координатна ос. По средата нула в ляво все числа със знак минус, в дясно са с плюс. Та това обърканото е някъде в ляво, поправяйки го, продължавайки напред дали в същност ние няма да вървим към още по - голяма стойност но с този отрицателен знак и дали ако стъпим на нулата няма да имаме избор за посоката-лява, дясна.....Замисляте ли се понякога дали това в което сте се устремили с бясна скорост , дали когато стигнеме до него, няма да се окаже че голямото разстояние , там в далечината не го е правило малко, а то просто е такова. Малко и неструващо си усърдието ни.Ако не уважаваме себе си, може ли да очакваме хората да ни уважават? Сериозно се замислих(не че ми се отдава) , но ситуация:Ти си железен (железна) ти си номер едно, имаш точна преценка, живота ти е в ръцете ти, ти управляваш събитията в него, ти имаш дума, която се чува от важни за теб хора и изведнъж както си там някъде, стъпил здраво на крака, отстъпваш от собствената си тежка дума, правиш крачки на зад, показваш неувереност в себе си тогава, тогава чудя се дали някога тези хора, пред които дори не си опитал да обясниш защо, как и какво те е накарало да постъпиш така или да промениш позицията си, неразбиращи те, дали някога пак ще се доверят на преценката и мнението ти. Дали винаги можеш да стъпиш отново здраво на крака и дали дори те да си върнат отношението ъм теб ти ще можеш.Пак куп объркани мисли и пак нищо не написах, но аз просто се лутах в моите си въпросителни. Без цел и без емоция. Просто странни въпроси по никое време

вторник, 29 септември 2009 г.

ОСЪДЕНА ДУША №2


Пак е нощ, а на мен ми е светло. Не, не се аз побърквам. Стоя сам в мрака с мисли за вчера и пак на ум с теб разговарям. Пак милвам те, пак ти щептя, очите ти даже искрят. Само в нощи, които други наричат самотни, аз с теб съм в мислите свои и само тогава душата ми не е празна и само тогава усещам как пак аз живея.За мене тогава ден е със слънце, вървиме си някъде даже за ръце пак държим се. Често на разходка си ни представям или пък просто пред телевизора в прегръдка мълчалива замряли. Толкоз ми стига, нали си до мен. Аз толкова искам в мрака със слънчевите лъчи.Опа пак някакви стъпки, към мен приближават, да тя е пак в мрака за вода май тя стана. Ето ме с доволна усмивка аз я поглеждам, мила дума набързо намирам. Казваме нещо, тя пак ме смъмри че в мрака сам аз седя си. Викна да лягам, леглото е празно, утре на работа сме и разни рутинни грижи.Отивам, какво пък там пак ще е тъмно. Лампата бързо аз ще изключа. Искам го мрака, ти в него пак идваш, тебе прегръщам и с целувки аз те обсипвам. Хайде съмна се, слънцето пекна, леле очи ми с лъчи си ще избоде ми. Почваме всеки тръгва в деня си, закуска, целувка хайде мило "Лек ден ти желая". Да милото тук е, спокойно навярно, дори не усети как снощи когато на заспал се направих с тебе там бяхме.Хайде меткам се аз на колата, радио пускам с теб разговарям. В банки, пари, покупки, приятели, хора.....мина деня.Но ти видя ли как се усмихнах когато онази папка май ми намигна? Да ти видя нали бе със мен, в мислите в душата. Сега аз те имам завинаги с мен, ох само жената дано не усети.Дали от страх или ме обича, сега пак тя сама до мен заспива. И знаеш ли понякога чета и в нея. Такава жал напира ме и да напълно я разбирам. Когато се разсърди че сме трима, аз леко те пропъждам, но ти не си отивай.Съпруг съм няма начин, говоря, смея се и с нея аз се забавлявам. Успях един нейн ден да видя. Боже, как не й завиждам.

Когато печелиш, колко ли губиш




Аз съдбата си не сменям
И съвети не приемам
Бях обичана, Обичах
Всичко си замина


Знай за нищо аз не съжалявам
Много топлина и нежност тук събрах си
Аз не бях тук за да остана
Ти оставаш, хайде плащай


Теб ще гали, мен ще вижда
В ръката му ти моята вечно ще откриваш
В мислите му ти не бъркай
Там ще съм, не се ти нервирай


С тебе къщи той ще обзавежда
В мислите си в тях с мен ще векува
С тебе нощем ще си ляга
Мене ще прегръща и целува


Стига ми и таз награда
Даже той да ме забрави, ти не ще успееш
Аз до теб ще бъда зная
Винаги с крачка тиха но пред тебе



Ти спокойствието някак намери си
Други ценности за вази има
Радвайте се и живейте
Мен отдавна тук ме няма




ОСЪДЕНА ДУША

Преди години, млад левент, напет и с мотор червен, харесах си и го вземах, ето го до мен е. Дълго ние си живяхме, много радости видяхме. Той ме гледаше като яйце, писано бях, убава съм туй то.Имахме си ний дете, дом и бизнес завъртяхме. Ех какъв живот...мечта, всичко преживяхме. Днес до мен е той-ей на, ала някаква си чума, грозна е като смърта в главата му се вмъкна. Той ми каза даже днес, че обичал я е... Ужас! Тя е грозна, даже тъпа, а пък той за нея мислел. Да до мен заспива днес, той при нея не отиде. Но какво да правя аз сега, имам го но той за нея мисли. Чудя се с какво е по-добра, ще ли я забрави или от страха да не загуби нас той при нас е още. Ами ако утре пак, с мислите за нея се събужда. Тя ще е далеч, да, знам, ала нея ли прегръща. Ще живеем, ще градим, внуци ще си гледаме, ала Боже моля ти се нека той се върне. Как без обич се живее?Той ще бъде тука с нас, ще се смее и майтапи, ала в мислите си знам с нея пак ще разговаря. Дал ще имам нявга аз , туй което тя получи. За целувките за нежността дали да мечтая. Да летял е той не с каляски и конете, той летял е с любов, а за мене???Колко е обидно туй, аз за него днес се боря и обиждах я и унизих, май аз паднах ниско. Той ще бъде утре с мен, тя май вече го изрита също. Ала стига ли това покрива да ни е общий. Утре, ох нали е той до мен, за какво да се замислям. Той е мой за нас се грижи и градиме кули. Техните от пясък бяха, аз с крак ги стъпках, той при мене днес избра, ето го тук е. Аз не спрях го, той реши, тя да се оправя. Но защо и аз тук днес пак за нея пиша. Що ли в мислите ми е това, нещо дет е нищо. Що ли пак ни безпокои даже след години.Не, не се замислям днес. Знам че така трябва. Той е умен, аз красива-ето ни прекрасни. Ние имаме си брака, имаме и плановете наши, както в оня ден прекрасен в който му се вреках.Стига ли ни и на двама да живеем в измама или пък измама бе любовта на двама. Колко струва любовта и кому е нужна. Бил обичал бил мечтал, но до мен е днеска. Ех, осъдена душа в клетка го затворих, вече няма от мен той никога да бяга.Аз в битка я сразих, няма я тук вече. Но дали не виждам аз клетката от вътре. Що ли все пак днес тя тук е и дали ще я забравя. Без да хуля и обиждам той да се измъчва. Днес щастливи тук сме всички ето пак сме двама и живота продължи, ух какво ли мисля.


П.П. За семейства, в който няма любов но има сигурност. Те са заедно, какво повече е нужно за да продължим напред. Кому е нужно друго, какво тук значи някаква си смешна обич. Жени не се предавайта, обичта е до време други са мажните неща, важно е да не ви пука, ако в ръката му намерите друга-онази на призрака от преди години. Тя е призрак Вие сте до него.

понеделник, 28 септември 2009 г.

семейна идилия-1част

хопа, тропа шикалка-няма сватба никаква. Сватбата отдавна мина, днеска гледаме се ний накриво.Ти отново си красива, аз пък сигурен,стабилен. Ние двама в пътя бродим, но за страсти даже и не спорим. Всеки иска сал да е спокоен-ех любима сипи по ракия.Хайде мило, давай телефона с приятели да се сбереме и китарата в ръце си да поема. Пак ще има песни танци, само да не ти се взирам, а ти на мене да не ми придиряш. Думи кат "обичам те" отдавна не изричаме, колко смях сега набра ме само като споменах я. Дом, парици, деца, внуци, кому е нужно нещо друго. Бегай бързо ти на работа, аз каляската ще стегна и и аз ще те последвам.В живота туй ни стига нека вятър като има, ний на сухо да се сврем, а кат глад е вън-масата у нас да е отрупана. Ех съпруго давай бързо ти ракия, че направо свят ми се завива. Кат те видя пак до мен, мале...айде сипвай. Тя пък мисли си с плам, ах ти гад проклета, пак пиян ще спиш до мен, стаята ще умиришеш, а за мене кат жена от сой даже няма да се сетиш.Ех наливай де жена, вече вън се съмва, почти изтрезнях. Мале пък живот живеем, кой ли няма да ни завидее. сипвай, сипвай не с капкомера, стига гледа ме под вежди. Утре пак в полето с тебе, нивата семейна ще си жънем.Хайде сядай със салата, малии спря ми чак дъха.Ех съпруго, дай китара стига мръщи се, не става. Знаеш че за друго мисля, ти пък в спалнята надничаш. Бих отишъл там с друга, ама секс и обич мале пак смеха напуши ма. Чекай ще запаля аз цигара, въх па люта таз ракия дето я изкара. Кажи мило ти сега, кво те мъчи вечерта. Пусни филма, новините, ох пантофите затрих си. Леле май напих се. Айде днеска пак пиян съм, утре ти сърдита.Днеска аз ще лягам първи, ти пък утре рано очи си затвори си.Лека нощ любима моя, аз с мислите си свой и с таз пияна глава.....мале , леле, как пак се насвятках.

Приказка за фара-2част



Фара бе там, точно насред морето, бурни вълни блъскаха тялото стоманено, но то не помръдна стоеше на поста и даже понякога сякаш в усмивка светлината му се извива. Фара е там той топлина все дарява, той пътя показва, но към него не плувай. Той направлява, указва ти пътя, да не пропуснеш в мрака къде да отплаваш. Фара е тука, като войниче на пост, колкото и да ровиш, е рибка си, малка, макар и доста красива. Той е почти грозен, почти глуповат но в мислите на този моряк. Ти в кораба даже да се качиш в мрежата подла ще се оплетеш. Тази мрежа наглед с тънки кончета, тя ще е твоята гибел повярвай. Съвети аз не раздавам, пътя даже не казвам, само светлината тука аз нося. Фара това съм, аз тук и сега,ти пък си рибката златна без чудеса. С тебе на кораба нека да плува, моряко който в мрака светлината ще дири, ти ще се мяташ и страдаш и плачеш, но мрежата мила, сама си отвори.Двамина страдалци в мрака ще плуват, а фара....ех, фара пак ще е тука. Даже когато в правия път, старото ваше корито поеме, пак вий назад ще поглеждате с тъга и всеки тихо ще въздиша с тъга. Всеки своята вълна ще поеме, но в общо корито ще мислите че морето ви носи. Еми, носете се, фара отдавна остана зад гърбове ви, но вие даже днес вместо супа от риба, погледи жалки прокрадвате в мрака....да пак към фара. Фара отново извива светлина си в усмивка, жалко а колко е просто в живота без драмата дето всеки сам си направи.
Жалко е когато светлината в теб я няма. Фара, ех фара е там но светлината трябва да е във всеки от нас

здрасти и в новия ден и от мен

Хубав ден е днес, хеййй хей и на теб здравей.Значи да ти кажа, страшно хубав ден е днес-не бе не се плаши, като пиша страшно, чети го страхотно. Та да ти разправям, станах много рано...мале станах ази, мигар пък легах си. В 5 часа да ти разправям , значи, тилифона звънна, мале есемеси. Викам, оле кой ли в тоз час за мене се моли. Писахме ги 2 ли 3 ли,фенка се оказа. К`во да ти разправям, мъж на легло чака тя на мен да обяснява, викам "Убу , душко и аз теб те аресвам, ма нека се съмне, па ще си довършим." Аз там да ти кажа, даже не съм почвала, ма щом толко си пада и към мен я тегли, нема й са дръвчим, внимание всякак ще й обърнем.И така, значи-час ли два ли три ли, нещо там съм спала, часовника звънна, хайде нов ден почна. Мани че той нов е, седмицата също. Е ще да я бутам, ама нека първо-кафенцето, душа, скайпа, тИлИфона, още едно кайвенце и хайде вече вънка. Скоквам на каляската си малка, пляс с камшиче да са сетят, пустите конете. И за тях щи кажа, мале убавиня, бели са кат сняг те, ама първи, хей глупости не мисли.Скачам ази значи меткам се към принца, той ученик е , такова, трябва да се прибира-няма начин. После бърз обядец, пак с кафе и кола, малко домашни и хайде....ми да де по задачи. То ден в разгара, но ако нещо не смогна, за утре ще остане. Значи почвам ги ази (по книгата домовата)-лекари и адвокати, инженери, професори, феновете мисля за накрая, ама ако те пък план си имат, е някак в графика си ще ги ръгна.Туй то плана е готов, нов ден - нов късмет. Вчера някак лошо беше, ама к`во пък днес е днеска. Хайде бягам и от тук сега, пък довечара ще видим, може вън да пием по едно, може и в нета да се мерна. Знае ли човек-ми НЕ, кой ти обещава после. Чао и хубав ден и на теб,драго ми е че от тука мина.


неделя, 27 септември 2009 г.

приказка-Дамян Дамянов

ПРИКАЗКА

ДАМЯН ДАМЯНОВ


Заспиваше ли? Май че те събудих?

Прости ми, че дойдох при теб сега!

Душата ми се стяга до полуда

в прегръдките на своята тъга!...

Самичък съм, а тъй ми се говори...

Устата ми залепна да мълча.

Не ме пъди! Ще си отида скоро.

Аз дойдох тук на бурята с плача...

Ще седна до главата ти ей тука

и ще ти кажа приказка една,

в която е положил зла поука

един мъдрец от стари времена:

"... Един разбойник цял живот се скитали н

ивга не се връщал у дома.

Вместо сърце под ризата си скрито,

той носил зла и кървава кама.

Превардвал той замръкнали кервани

и само денем криел своя нож.

Но ножът му от кръв ръжда не хванал!

Човекът като дявола бил лош.

Ала и той един път от умора

под слънцето на кръстопът заспал.

Подритвали го бързащите хора

и никой до главата му не спрял.

И само малко дрипаво момиче

лицето му покрило със листо.

Заплакал той - за първи път обичан, -

заплакал той, разбойникът! Защо?

Какво стопило туй сърце кораво,

нестоплено в живота никой път?

сълзи от кървав поглед да текат!

Една ръка, по-топла от огнище,

на главореза дала онова,

което той не би откупил с нищо -

ни с обир скъп, ни с рязана глава..."

Но ти заспа!... А тъй ми е студено!...

Туй приказно момиче - где е то?

То стоплило разбойника, а мене

ти никога не стопли тъй! Защо?


_("Ако нямаше огън", 1958)

ПРИКАЗКА ЗА ФАРА


Така се случило. Спокойна есенна нощ. Един моряк се връщал към брега уморен.Морето отдавна взело силите му и колкото и да се мъчел да не заспи се оставял на теченията и вълните да го закарат до брега.Моторът бучал на кърмата , лодката догонвала вълните по пътя им към сушата. Сам и далеч в открито море.Имал часове до брега но морето есен е спокойно. Държал руля и си спомнял за времето на преживените бури.Когато гигантски вълни издигали гребени до небето и се опитвали да го погълнат.И него и живота му които все пак си струвал защото разчитали и улова му. Да ,това е живота в морето.Веднъж в бури и борба със стихията друг път по течението което е особено силно есента .Не винаги веднага намирал верния път защото не разбирал от карти ,от навигация но до сега усетът рядко му правил шеги и налучквал или не, винаги намирал брега. Вече не вдигал глава към звездите , не ги познавал или ги забравил през годините защото пътя му бил почти неизменен. Така било в тази част на морският бряг.Без ориентири.С посока към брега на които трябва да слезеш когато дойде края на пътуването.Чувал че някъде там на запад по брега в едно по голямо рибарско селище построили фар.Не го бил виждал а и надали щял отиде някога толкова на далеч с лодката си която била добра на времето си но сега скърцала плашещо при всяка вълна. Така унесен в спомени и мисли се унесъл и задрямал. Та нали няма как да объркаш пътя в морето когато вълните отиват към брега и след няколко часа ще стъпиш на сушата , ще вържеш лодката на пристана. Сънувал годините море. Годините когато плувал на големи кораби.Всяко слизане на брега било истинско приключение.Пристанищата които познавал, кръчмите в които е пил и годините море оставил зад себе си.Но изведнъж излязъл от унеса си. „Студено е” помислил. И наистина мъгла имало Студена и лепкава ,гъста мъгла.Сивкава и скриваща дори бака на лодката.Нямало звезди нямало небе и море.Всичко било сиво и безлично.Чувал шума на мотора и лекия плясък на вълните но просто било сивота.Празно било макар навсякъде да имало вода. Стар бил.Знаел че макар и да не вижда, лодката ще го изкара на брега защото посоката е същата но решил да избърза и леко усилил мотора. Забързало се старата корито и заскърцало по пътя към брега.” Дано няма мъгла и там „ мислел си. Как ще излезе на сушата.Плувал часове до като се загуби.Морето като огледало.мъглата изчезнала както се появила ,но суша на никъде. Спрял мотора и се зачудил.”Ами сега.”да чака изгрева ,та до него има години нощ. Студено било.Сам в морето без посока и без светлина.За това продължил.На където и да е може би ще и по добре от колкото да стой на едно място…

Ябълката на раздора




Има градини с овощни дървете, даже една е наречена райска. За нея приказки разни и притчи сме чували, чели но днес аз не бях точно в нея. Да беше градина, овощки дори там аз видях и ябълки чудни навред по дърветата имаше, вярвай така е. Разхождах се бавно, слънце огряваше всичко и ябълките чудни искряха под тези лъчи.
Разхождах се със стъпки бавни, животът пред мен бе, а днес бе ден тъй прекрасен. Замислих се сякаш някога пак тук била съм, сякаш пак в тази градина крачих със стъпките бавни, тогава сега аз се сещам от тука си взех аз ябълка червена. Беше красива, беше кат от рисунка, чак неестествено лъскава, чудна. Взех я, на изхода даже попитах пазача, той се усмихна и благо ми рече:
- Взимай та туй е просто ябълка, някаква щом ти харесва, носи я и радвай се.
Мислех си не е редно, не бива, но той така настойчиво запрепира. Е хубаво, взех я чудната ябълка, тъй красива, в къщи занесах я и на прозореца я оставих-да й е светло .
Каквото и да правех, аз знаех тя е вече откъсната от майка си с корени здрави. Щом бе дошъл момента да падне от нея или ще я дам на свинете или просто ще й се радвам доде се спаружи.
Така след дни, точно колко не зная, тя веч не искреше, блясък загуби.
Тогава си казах е толкова радост ми даде, ще я запазя, дордето напълно в гнилоч се превърне. Дълго не чаках, скапа са тя горката, но видиш ли днес тук на вратата, звъни се пожар сякаш е станал, седи тук на прага падаря с някаква лелка почти страховита.
Отворих вратата, погледнах с почуда падаря, а той някак гузно раменете присви си и тихо прошепна:
- Ами такова, за ябълката, ние такова...
Жената пък викна, тъй разгневена:
- Кой ти е казал ябълката да взимаш?
Е как да й кажа:
- Ми този човечец,
преди с блага усмивка, днес с погледа стреснат.
Погледнах я право в очите и реках:
-Ми тъй, на-харесах я взех я.
Тя още по-разгневена настръхнала сякаш, мъжа кат видя че него аз не издадах, скокнаха сега и двама и викнаха за ябълката разправа ще има голяма.
Ми хубаво, разправа, разправа. Тя ябълката вече я няма, просто шепа гнилоч от нея остана.
Помислих, навярно за пари тук става дума, ала не, никой за цена не продума. Помислих си какво пък кило ще им купя, щом за една става дума. Да ама не, те викат ли викат, вече на бой едва ли не ще налитат. Ми казах си, гръб аз не обръщам, тук ще стоя, ще повикат поскачат пък кат измислят що щат за отплата тука съм аз няма да им избягам.
Но чу се след време, че точно когато стоели и викали срещу мене, за ябълката чудна, дет веч бе умряла в градината пожарна присвирила с трясък, пожар там разгорял се и днес там градината , знаеш ли само купчина пепел е, а пък стопаните "мили" без препитание били останали.


Поука дали има, съвсем аз не зная. Ти тук чете а сега преценявай




за урагана който от страх помете собствените си радости в борба със несъществуващи врагове


Поспри се урагане
Поспри ти своя танц
Със сила само в гората
Победата ще ти е сладка
Поспри се тук за малко
поспри и хората в очите погледни
защо боиш се ти от сенките
сенки са, но слънцето залезе
Поспри ти своя танц
защо се удряш сам в скалите
нима окото ти е толкоз заслепено
че обичта за теб не вижда
Поспри се урагане
Поспри и думи простички ти чуй
Когато някой сбърка има прошка
Защото хората грешат, нормални хора
Поспри ти своя танц
Поспри го, защото е самотен
Защо на дансинга под светлини
Ти не прегърнеш хората дошли с любов
Когато имаш нещо ти пази го
Не хвърляй сили в ненужни битки
Вместо със страх от сенки
Нима в прегръдка и на теб не ти се заспива

Не бой се от мислите си. Пътувай напред и ще се убедиш че врага е в теб, не го търси в други

Не бой се от мислите си. Пътувай напред и ще се убедиш че врага е в теб, не го търси в други
Имаше време, имаше болка, имаше случки най - разни, но някак си стана така че в мрака намериха двама любов голяма. Стояха и бъбриха глупости разни, но стигаше на всеки това, че е там и именно с другия и само той ще разбере всичко в другия неизказано даже в мълчаливия миг.Минаваха дните, редяха се месеци, година някак се извъртя. Още шептяха в мрака, за най-разни неща, още случки и хора обсъждаха, още емоции тука има. Е мина се значи цяла година, трябваше всичко тук да се спре. Той свой път бе пропътувал до тука и само за малко бе се поспрял. Беша тъжен, беше самотен, обичаше своя жена. За жалост далече тя сега беше и той и за нея сълзи тук ля. Беше си имал своите крепости, своите кутийке наредени на прашна лъвица а праха не се сваляше, за да не се той пое по нов път. Не пътя не бе нов, просто тук бе се спрял само за миг. Събрал сили, излял болки, мислил даже че обич намерил е той сега просто време настана за път.Пътят бе ясен, път само направо, път в светлото бъдеще с любов, сигурност и спокойствие.Смешно бе че тук му бе топло, бе го духал и вятър, бе го опушвал и дим но някак още не му се тръгваше от тук. Все ставаше, все тръгваше и пак кротко присядаше с думите "хайде още един фас".Тя не го спираше, думи като обичам те, тя знаеше че се доказват, като казваше "тръгвам", тя отговаряше "Лек път, карай внимателно", като казваше "още фас" тя се усмихваше и просто палеше, знаейки че когато натисне фаса в пепелника ще го проводи до вратата и все някой път това ще е последно изпращане, навярно точно сега.Е, дойде този ден. Той пришпори конете впрегнати пред каляската, пое пътя познат, но сега те не отиваха пак до хана, знаеха днес вече в своя дом ще си ядат и спят. Идва си титуляра, идва оназ за която той толко нощи бе тук ревал. Просто погледи разменени, много думи за сбогом, но те бяха ненужни. Бе ясно че този път това е края и и без тях историята приключи. Бе имал нужда от рамо-намери, тя пък от завет, на който мисли разбъркани да подреди. Е всеки своя дан беше дал тука вече и можеха просто напред и без сбогом.Тя усети нещо празно в душата (пак беше била само дупка в кавала), той усети че беше обещал и отнел и мечтите, е да но така беше писано още в началото на тази история вече приключила. Тя започна с думите "път без изход, не кълчи моите китки" и сега тя с бинта ги стегна обратен завой просто направи и в живота опита да продължи. Историята можеше тук да приключи, да тя приключи но някак си той, някак си те враг в нея видяха, всеки стих за обич от него преди време се тълкуваше като нейн опит пак при нея той да се върне.Тя крачеше със стъпки сигурни все нататък, те все я търсеха все за да кажат "давай нататък" тя се усмихваше, казваше "ми аз съм нататък, не съм стопаджия не съм във вашатаа посока".Да ама те пак я догонваха, конете бягаха силно назаден и пак казваха "Давай нататък" и тя пак продължаваше, уморена от приказки и простичко шепнеше "не съм ви в посоката, конете ви нека препускат напред".Сега живота навярно вече промени се, сега в каляската сте трима, но знаете ли там едното е мираж, едното е страха ви само от нещо дет отдавна няма го сред вас. То там ще е додето вие мислите, защото само мислите ви го задържат. Не се мъчете, отиде се, не бе във вашата посока. Да думи разни имаше за него, да смехотворни бяха неговите чувства.Но то от страх не се разтрепери, отиде си не с друго а за да не пречи. Не е натрапвало ни чувства ни вина навира, не се е борило за нищо и нищо то не чака. За малко просто не прокуди това дет днеска в другата посока запътува. Пътувайте напред с каляска златна, от вас зависи само каква ще ви е съдбата. Наместо все назад да шпорите конете, пътувайте напред, то отдавна си отиде. Врагът е вашето съзнание и страхове. Страхът от нещо дет го няма. Вие само можете напред да продължите защото в таз каляска само вие още го държите. Пътувайте, бъдете много щастливи, защото призрак е, материята отдавна я убихте.



Гада не е гад. Просто човек.


Лошия гад! Не съвсем не бе лош, беше просто човече на половин век беше живял, беше плакал и страдал, беше плувал в бурни води. Лошия гад обаче нещо празно в себе си бе намерил навярно в страха че живота е минал ей така. Лошия гад, така сам се нарече, опитваше хем да реди своите приоритети, но така му се плуваше и срещу големи вълни. Искаше още той да живее, усетил бе нещо до тук не намирал и бе повярвал пак в любовта. Да любовта е красива и всеки я търси но когато тя дойде на стари години, естествено махваш с ръка и си казваш:- С любов само не се живееТогава избираш ти дом, деца, сигурността дет си имаш, хората важни, нещата ясни. Казваш ти чао обич моя, обичам те твой съм и просто напред продължаваш, там дето пътя не е затворен.Тогава може би гад си и мислиш си как ли в очите на хората аз изглеждам, но нима има нужда от мисли. Нещата са ясни. Гад или не, лош ли, какъв там, носиш се ти в морето познато. Навярно ти страдаш, навярно живота ти вече напълно е променен, хората в твоя ден ще страдат, ще плюят, доверие нямат в теб. Всеки своите рани навред в мисли и душа пак ще открива, но пътя е ясен, конете го знаят, каляската нека напред да се носи.Сега друг е въпроса "гадове мили" виновни тук няма. Просто се спрете вина в друг не търсете, попитай се дали някъде аз не сбърках, как до тука се стигна, защо ли и избор не правим просто което можем нека поправим.Душата изгубена, оооо нея отдавна я няма. Ти си замина тук няма как да я видиш, освен ако не се ровиш и сам не я ти потърсиш. Дали е тя страдала, дали е обичала, дали е била жертва или дявола изкусител ..... е нека всеки сам да си мисли. Важно е днес напред да поемеш и ако ти назад не поглеждаш никой от вчера няма в твоето днес да дойде.Ти мило мое не не си гада, ти жено красива вечно негова ще си си. Ти ще го мачкаш, вечно ще плаща цената която сам е заслужил опитал да плува, вълната бе тъй висока, морето пенливо, но знаеш ли спри се и пак помисли си. Кой тук е врага, кой душата ранена, гад ли е някой поискал нежност да има, но щом е решил, избрал и при тебе останал, защо призраци търсиш, защо в мечтите несбъднати ровиш.Сега е момента всеки чертата да тегли, сега е момента да се радваш че избор е нямало, нещата винаги са били ясни. Гада ще страда, няма как дори с каменното си сърце. Той ще си плаща, дума ти да не кажеш и знаеш ли вярвам че колкото повече нежност ти му предложиш толкова повече той ще дълбае сам с вината в своята съвест. Е стига нея я няма, ти си едничка той пък други грешни душици не наранява ... той неговата вече размаза.

ПРИКАЗКА ЗА ГОЛЕМИЯ ЛОШ ГАД

ПРИКАЗКА ЗА ГОЛЕМИЯ ЛОШ ГАД
Живее тук някъде между нас един голям и лош гад.Хем голям хем иначе хилав, плетящ паяжини и вечно лъжещ и околните и дори себе си.Най много от всичко обича да разбива сърцата на хората като ги кара да го обичат.Лъже всеки който срещне по пътя си.Така правел мръсника от както се помни и станал гад на гадовете.Та мръсника си е мръсник.Когато си лош то ти идва отвътре и не подбираш средства.Прави се на състрадателен на мил и нежен само за да докопа жертвата си и да я оплете в лъжите си. Обещава но не дава, говори за любов но не обича.Сърцето му е студено и сякаш е от камък.Просто гад.Не може по друг начин той вечно оглеждащ се и търсещ поредната си жертва.Та тази история ще опитам да разкажа сега. "Намерил новия си обект за опити съвсем случайно.Хей така от нищото както се казва.Тя му се доверила разказала му за себе си за проблемите си и той си рекъл." Да, тука съм.Сега ще смачкам и този живот. "Почакал няколко месеца.През това време денонощно слушал и се правел на загрижен.Правил се на приятеля. Бил толкова гаден че ходел да си мокри противната мутра с вода или слагал кромид под очите си за да мислят че плаче.Но не плачел с жертвата си.Или ако плачел било от радост че ще успее в начинанията си.Когато решавал се качвал на каляската и отивал в другия град за да осъществи плановете си.Не го спирало това че сеното за конете поскъпвало.Че в обора нямало много.Взимал от други гадове като него връщал им го после но мисълта му била само как да навреди.Нищо друго не дава щастие на такива освен това да стъпчат жертвите си като червей.Минало още малко време и когато всичко било готово той започнал да ходи все по често.По някога дори всеки ден. Правел се на най добрия човек но сърцето му пеело от радост заради мъката която причинявал.Отивал взимал жертвата си.По някога с цвете по някога с нещо друго което за нея имало значение и я водел някъде.Оставали ден или нощ и после препускал обратно към дома за да продължи с кроежите си. Да но дори и да минала още половин година дошло време в което жертвата се осъзнала и разбирайки че страховете и са истина решила да се освободи от него. Тя била опитвала няколко пъти но от добрина и любов все искала да му вярва. Била влюбена в него и не допускала че може да е толкова лош. Все мислела че може да има и нещо човешко.Горката просто не знаела че дори дявола не е толкова лош и черен. Той все поставял нови изпитания пред нея но тя го обичала, справяла се някак и никога не казала лоша дума. Стояла и страдала сама и чакала кога той ще се появи отново с цялото си величие.Студен и арогантен пристигал винаги в уречения час .. Целувал уж нежно у и скривал жестокостта в очите си като притварял очи и леко ги насълзявал с пушека от цигара която неизменно стояла в ръката му.О той бил пълен с номера.Правел се на ревнив. Не говорел като казвал че му е приятно да я гледа и да мълчи.Или че бил стеснителен заради това че обичал.Въобще все за любов говорел и за нищо друго.Сипвал си нещо в чашата стоял и мълчал.Най често броял на ум преди да каже нещо. Обичал да брои.По някога броял дълго. Чакал и броял.Дори веднъж стигнал до 980 преди да си отвори устата. Той искал да е господар на събитията да бъде центъра на вселената.Всички да подчини с желязната си логика и да кара тези около него да страдат.По някога отсядал при нея, друг път я качвал в каляската си шибвал стотината коне и препускали по неравните пътища . Минавали през някой хан вечеряли или отсядали някъде да прекарат нощта.Там той бил в стихията си.Целувал и галел и милвал с тези ръце с които после изтръгвал душите на хората.Обичал да си играе.Искал да ги накара да го обичат за да може когато ги погуби повече да боли.Това било истинското щастие за него.За това си заслужавало да се живее.Така правел и с нея.Говорел за любов и правел любов.Не спирал имал сили защото бил самият баща на дявола.Не, той бил дори нещо повече. Бил гадно животно. Не спирал никога с игрите си. Така постепенно изсмукал и последните и сили.Душата и виела и стенела от болка.Молела се на Бог да я спаси от него но с толкова много любов в сърцето е наистина било трудно да се спаси от него. След поредното изпитание което той наложил и през което тя прекарвала дългите нощи ридаейки а той гуляел с приятели и близки тя решила да му каже че не издържа повече. Не го упреквала, нищо такова не казвала а само го помолила да я остави сама в мъката и. Мислил той дълго. Чудил се дали има с какво да нарани още истрадалата и душа, все още имал желание да и причини още мъка. Но по света имало хиляди които той желаел да види в краката си.Имало ли какво още да вземе от тази клетница която до сега само давала от себе си. Усмихнал се и тръгнал към домът си. Пътувал и се усмихвал и бил щастлив.Заслужавало да се живее.Животът бил прекрасен когато знаеш че те обичат.

П.П. подарък от един щурец. На мен ми хареса, затова си позволявам да го открадна от него, от гада. Все пак, той нали е гад с каменно сърце, няма да се трогне от това. Ха ха шегувам се, просто го пейстнах от общия форум на серсемчетата само за мен

СЪСЕДИ




Живяла някога една жена, наричали я Самота. Живяла тя в съседство с друга, към нея пък обръщали се с името-Тъга. Били съседки, често ходили си на гости, двете.На улицата тяхна живеели и други люде. Не зная аз на всички имената, но веднъж събрали се на сутрешно кафе при моите познайници-Самота и Тъга се бяха присъединили и Любов, Ревност, Предателство, Приятелство, Студ, Бездна, Мрак и др. но имената им аз не запомних.Дочух ги аз тогава да си говорят нещо.Любовта:-Ех колко съм желана, всеки към мене се стреми и ме търсятРевността пък:-Ха търсят те те, ама влюбят ли се и за мен мислят. Аз влизам в сънищата им и глождам и наяве мислите и душите имПредателството добавило:-Ами да, а после съм аз. Страхуват се от мен, понякога страха им ги кара да станат мои приятели, понякога те просто са си ми такива по рождение.Приятелство, казало:-Да съседи! Така е. А с любовта, често и аз ходя на срещите. Казват че е хубаво да съм с тях, казват-сигурност дарявало съм, казват че с Доверието ние тримата сме най-търсени на тази улица. Но когато ние си идемееееееСтуд, Бездна и Мрак се спогледали с ехидни усмивки. Всеки от тях си казал:-Ами да, но тогава идваме ние.Тогава, ех тогава.Самота и Тъга също се спогледали, те знаели че когато Любов и Приятелство наранени си отидат от някога всичко става Ад. Те остават верни на човека който е бил техен приятел, каквото и да се случеше занапред те знаели в тълпа от хора, те ще са до него.

празен стол

Малка стая развъхрляна или просто неподредена. Плосък монитор а пред него празен стол. Ха стола сега като се вглеждам май не е съвсем празен-там кротко седи ранена душа. Защо си помислих че няма никой в празната стая, та това е жива душа, навярно и тя с мисли се бори има мечти и планове тука крои. Да сигурно затова така тихо стои си-чак не видях че е там. Но вслушах се там в стаята тихо е-някаква, някак си мъртвешка тишина е надвесила и забулила стола, да май затова не я аз видях.С тихи стъпки към нея приближих се, опитах се да вникна в нея и мисли ако там още има исках да ги прочета. Приближих се толкова близо, че ако тя бе жива сега дъхът й щеше да стопли ухото ми което опрях пред нейното мрачно лице. Не лицето дори не е мрачно, то е безжизнено като самата душа. Е казах си няма как да е трудно ще стигна, ще видя мислите, чувствата, страстите в нея. Душа е - нямакак да ги няма, жива е-нали в стола е седнала не в гроб да лежи.И тя ли отвори си портите на съзнанието, аз ли бях прозорлив но просто в мене започнаха някакви кадри, спомени или незнам нещо което усетих май не точно от нея идваше, май вече било е там, тя изхвърлила го е някак и затова сега не помръдва като че мъртва е ... но аз някак успях да видя какво ебило тук само преди миг.Проблеми е имала-борила се, още мечтала, любови е имала, раздели с тях и болки и пак полети на сърцето и пеперуди в корема, после сълзи, после пак планове и мечти, пак борби .... . не тук никак не е било весело, но тя още била е тук, страдаща, бореща се, усмихваща се през сълзи но жива, още била е тук не кат сега.
Лентата не спираше, филма още пред очите ми се прожектираше. Душата все по-слаба, все по ранена и с все по-малко места без следи, още бе тука, още се бореше още .....
Тогава видях какво се е случило. Не виждах ни хора, ни случки, ни дни или нощи ... просто видях как душата се скърши и просто падна като птица с ранени криле.
Душата все мислела че в най-лошото има и нещо добро, в най-грозното нещо красиво, на ямата дъното тя все нестигала макар че все казвала не мога, това е, няма да издържа. Но пак тя издържала, падала все по-надолу и пак се усмихвала чакаща своят удър в дъното, защото пак вярвала че когато там стигне, няма как пак възход за нея ще има.Душата знаела че живота е днес, тук и сега. Знаела че утре-то никому не е Бог обещал, знаеше че от мечтите боли, защото те са само мечти. Знаеше че болката от загубена сбъдната мечта, е много по-силна от това да е била само мечта. Знаеше че и да има живот след смърта, живота е днеска, тук и сега. Че и да има животи нови след този тя е тук, сега и трябва да се бори. Защото само силните са щастливи, само ако си дал ти ще получиш, ако обичал си ти си живял ..... ех знаеше тя.Но сега бе разбрала и друго, че мислейки че ямата нямала дъно, всъщност била минала тя през ада, а даже до ръба на ямата не била тя стигнала. Чакала възходи след като най-ниската точка достигне.Да но изобщо до падане не се стигна. Разбра че малко бе имала но всъщност-го нямала. И трудно се губи нещо такова, уви и за жалост. Преди последния полет тя да предприеме, знаеше вече какво има да губи. Знаеше и все пак политна и ... не нищо тя не загуби, просто нищо и не получи. Раните нови .... не те не бяха нови, май просто не се намери място за нови. Разбра че ново тъй и не получи, но малкото лошо даже от миналото си тя загуби. Тогава ... тогава отпусна се, сили наистина нямаше, издъхна и просто тук се отпусна. Седна тя кротко със своите неподредени мисли и просто изхвърли и тях тъй непотребни. Някой бе казал "Бог разполага"-да навярно така е, но в този миг със скършените криле, без сили, без страсти и без мечти, загубила вече и това дето мислеше че щом преди имала и утре пак тука е а днеска и него загубила , имислите в коша на стаята ... Тя още бе тука, дори опита сякаш да стори усмивка, въздъхна и тъй се отпусна. Така я видях и сега още така бе застанала, душата която не знам още ли бе душа и мъртва ли бе или просто жива погребана, но нея я нямаше тук само дух сега аз разбрах че на стола зад моето ухо бе приседнал. Но даже духа, от тука нямаше как да си иде и тя просто в стола там ще векува, дорде Господ смили се и пътя към Ада дари й.Да туй би бил дар за душата, но днес ли утре ли да никому той ... утре не обещава.

епидемиолози твърдят

епидемиолози твърдят
Епидемиолози твърдят, че след направените последни наблюдения в реалния и виртуален живот, се наблюдава тенденция към повишаване на агресивността у човека без видими причини.Същите, наблюдавали намаляване на чуваемостта и проблеми в зрението на засегнатите. Те нито чували, нито виждали инак мислещите, освен в случай че не могат да намерят друга лесна цел да излеят натрупаната злост в себе си и често проявявали грубо отношение към хора, които срещат в ежедневието си под каквато и да е форма.Наблюденията, показали че епидемията се разпростира бързо, обхваща всички и се проявява и при най-малък повод даден от неподозиращата жертва.Жертвата, от своя страна често също се оказвала заразена и така било установено че вече здраво няма ....Естествено това беше полушеговита форма да опиша собствената си диагноза и онова което започнах да срещам навсякъде край себе си. Не зная кога е започнала, не зная какъв е процента на засегнатите, нито има ли лек за нея, но аз се плаша вече.Не съм от плашливите. Не, съвсем не съм, но това да виждам единствено злоба или болка или комбинация от двете вече буди подобни чувства у мен.Напоследък аз съм в моята дупка, окей няма проблем, има си такива хора дето рядко подават глави от своите и толкова време прекарват там, че накрая се чувстват неестествено когато са над нея, но не това е проблема.Проблема е че дори в хора, демонстриращи сила и жизнерадостност от много голямо разстояние лъха апатия и болка. Проблема е, че на най-невероятни места (места, които в разни сайтове за рейтинг, създателите им са ги слагали в групата за развлечения например или места с табела "УВЕСЕЛИТЕЛЕН ЦЕНТЪР", която ще ни извади очите с размера си) срещаме не усмивка , онази за която се твърди че води двама млади, а намръщени лица или ехидни подмятания.Наистина се чудя дали завинаги Човекът в нас си е отишъл, дали това е вече нелечимо и просто казано хронично. Дали обречени сме да сме такива малки, дребни заядливци и радоста ни да е само в това да видиме че някой в краката ни се гърчи. Замислям се дали този наш демон поне един почивен ден си има и дали се случва два демона в един ден да почиват, дали ще бъде чудо ако точно тези два Човека се засекат на едно и също място и гореспоменатите епидемиолози да запишат поне един процент човечност в наше време.Е, още няма да загърбя собствените си надежди и щом в живота още срещам и ранени, и натъжени, и хора със сълзи в очите, не от друго а от душевни болки-ще вярвам и ще се надявам че това е като свинския или пък птичи вирус и утре пак ще сме си хора и Човеци.

А казват хората, че имало любов



А казват хората, че имало любов
и даже казват тя била прекрасна
изпълвала души и умуве на двама души
и пърхали в тях, луди пеперуди
и мислите им все към другия летели
А казват, че по-красиво чувство няма
и даже тя била е сила мощна
извличала от двамата всичкото добро
и те били и на чудеса способни
и всичко в този свят за тях било възможно
Но казват още, че от любовта боли
и даже казват че от нея по-жестока болка няма
и края на живота идвал щом тя отлети
и дните ставали безкрайно черни
Е питам се тогаз какво е любовта
и чудя се дали е тя благословия
или пък най-жестока мъст
на грешниците най-големи в животаИ питам се защо ли идва тя
ако е писано след нея да се страда
и питам се дали за някои в този свят
възможно е завинаги да ги съпътстваЕ нека, нека с надеждата остана
нека при праведните да я видя аз
ако за мене тъй е писано да бъде
дано в очите ваши я съзра

"приятели" - за доверието и предателите с любов

"приятели" - за доверието и предателите с любов
Случвало се е и преди, случва се и вярвам пак ще ме сполети. Зная ако търси се вина ... хаха виновни няма, убедих се в годините или в преживелиците си не е виновен който ще те нарани, виновни сме сами когато го допуснем. Убедих се че най-боли от хора на които държим, от хора на които сме гласували доверие и са важни за нас.Не че не боли от непознати или такива на които ние не сме отдали такова значение или място в живота си, но според мен е несравнимо като усещане.Замислих се, над нещо (да зная в нета е пълно с теми за лъжа, предателство, приятелство, доверие, лицемерие ...... нормално теми са и от преди нета да бъде дори в своя зародиш, тъй да се каже) нещо за лъжата и доверието. Всеки ли прощава и дава втори шанс на хора на които държи, дали сами не молим понякога да бъдем излъгани, просто защото знаем истината (някъде дълбоко в нас, но от нея така боли) и не допускаме ли предателството на тези "важни нам люде" само защото искаме тези наши страхове да не са верни и да дадем шанс да ни докажат че сме бъркали в недоверието и съмненията си за очевидни неща.Не, не ...... далеч съм наистина далеч от идеята да не прощаваме, да не се доверяваме, да станем мнителни и да се плашим и от сянката си. Не! Наскоро си припомних една мисъл, гласувам за нея с две ръце: "Може още сто пъти да ме излъжат. Нека. Едно не искам: заради стоте измами веднъж да не повярвам само на очите, които наистина са били искрени." / Станка Пенчева /. Така е да, не мисля да спра да вярвам, не мисля да ставам дребно човече живеещо със страхове и злост и вечно бранейки се от несъществуващи врагове но се питам при всички ли е така.Питам се дали аз съм толкова наивна или има и други и просто сме "порода лековерни", допускащи едни и същи лъжи дори няколко пъти.Дали е вяра в чудеса и дядо Мраз или просто в Човека? Дали живота с тез лъжи не става даже по-усмислен, за да могат такива като мен просто да станат по-силни (нали така се твърди, че онова което не ни обива ни прави по-силни).Чудя се дали когато хората които го правят наистина го правят умишлено и каква ли потребност или страхове има в тях за да го правят. Когато и те не спират да твърдят как държат на нас - наивниците и не спират да ни лъжат в очите с очевидни лъжи и унижения които вадят очите а те казват не е както го мислиш ти не ме разбра и ме накара да го направя ... ........ чудя си се аз в разни сиво-черни краски, уви.

коя лъжа е по-лесна

Ето моите поредни главоблъсканици.Няма човек не излъган, няма обаче и нивга не лъгал. Ако има поне един такъв, той е изключение и нито ще го коментирам нито ще го мисля...той / тя си има вече ореол.Замислих се вчера над един шантав въпрос: Кой се лъже по-лесно-онзи който ни вярва или онзи на която и истина да сме казали е отговорил "Да бе да, как не?". Замислих се дали подсъзнателно поне не ни е по-лесно да излъжем втория, казвайки си за успокоение "Е, какво пък, той и така не ми вярва".Не смятам че лъжата нещо положително, не смятам че е нужно ... но явно се налага понякога и тогаваааа? По-малко скрупули у нас ще има когато излъжем единя "образ от горе" или не-онзи доверчивия или другия Тома Неверния. Ако трябва да се каже жестока истина на един от тях по избор, дали Тома не би го "отнесъл" по-лесно, за да не нараним онзи сляпо вяпващия двойно?Не зная още отговора, просто ми щукна. За мен лъжите са проява най-често на неуважение към човека пред нас (освен ако не е лъжа от типа болен си от рак ...... и човека се гътва от инфаркт от причинения стрес). Не твърдя че не лъжа, Не си и помислям че ако мога да спестя на някого болка бих се замислила дали все пак нещо да не му спестя, но това пък е другия проблем според мен-ей такива гадинки, дето все имаме нужда да кажем истината защото премълчана тя ме яде мен. Често предпочитам да я кажа тая истина, която в даден момент носи определено количество рискове, да нараня човека с нея (но наистина не ми прави удоволствие да наранявам ..... не не, тогава наранявам и себе си) но някак предпочитам болката че някой е наранен от истина пред това да ме яде всичкото това ден по ден и да си мисля как, защо, кога, бива или не .............И последно, преди да ми бъде забранен достъпа до нет, защото само пълня го с "мъдри мисли", ...... амиииии аз искам да споделя още една луда теория родена в мен. Ужасно обидно е в 99% от случаите, когато разбереш че те лъжат. Но си мисля за онази тъпа, не водеща към нищо лъжа, не спестяваща болка, не те пита никой, никой не ти иска сметка за нещо, но тииииии (той, тя, аз, то ..... хихи) похабил си време да измислиш лъжата и имаш нужда да я споделиш. Не е нищо важно, нещо глуповато е дори. Защо не си ........... не си направил нещо (ако щете защо не сте изхвърлили боклука в къщи ..... не хич, ами ако щете хвърлили сте го но не в 13 а в 18 часа ). Никой не пита защо, ама вие се притеснявате че ще питат измислили сте си лъжа и още преди да ви питат започвате ........ луд пример, още по - объркани обяснения. Но често в такива смехотворни лъжи, ме е най-яд на това че не питаш а те лъжат, гледат те в очите и ти казваш "Не питам, трай", а отсреща продължават, измислили са лъжа която хем не искаш да чуеш, хем ...... не ми се подигравайте сега, но колкото и "куха лейка да съм си" ами даже мен са подценили мислейки че ще повярвам точно на това. Не са задълбали над моята елементарна природа и да преценят, че колкото и да съм простовата решили са че даже на това ще "клъвна" като лъжа.Ами сигурно е неразбираемо както обикновено, но .......Беше без капчица лъжа ...... хихиИ пак извода "НЕ ПРАВИ НА ДРУГИТЕ, КОЕТО НЕ ИСКАШ НА ТЕБ ДА ПРИЧИНЯТ"НЕКА ВИНАГИ В ТАКИВА СИТУАЦИИ ВИНАГИ ДА ОПИТВАМЕ ДА СЕ ПОСТАВИМ НА МЯСТОТО НА ЧОВЕКА КОЙТО СЕ НАЛАГА ДА ИЗЛЪЖЕМ (КОГА НЕВИННО, КОГА НЕ ЧАК ТОЛКОВА).

"нарисувай ми" СЕМЕЙСТВО

"нарисувай ми" СЕМЕЙСТВО
Всеки някога е мислил какво ли е това, не можеш да меубедиш че даже като дете не си го правил ти. Когато гледалси ти твоите родители край теб и виждал си неща които нехаресваш или пък искаш винаги да са така, не може никогада не си си казвал "Това ли .... никога при мен" или пък"Ако някога и аз ...... искам да е точно така". Да може и да не си го казвал, а може и да си, но сега сечудя можеш ли да си представиш една снимка, една картинка,нещо което за теб в образи е семейство. Не като тълкуваниена юрист, не с думи сложни, а просто като една картинка вума ти.СЕГА ЩЕ ПОЧНА ОТНАЧАЛОсемейство ...... дълга дума, цели 9 букви, но ако за всякапишем по някоя и друга дума, характеризираща отново що ето семейство, ще изпишем минимум тетрадка с поне 20(двадесет) листа. Семейството сега ще нарисувам, в разни малки дребничкинеща, когато даже може би не се замисляш че точно затовасега си там.Семейството за мене е когато си представям дъългатасофра (отрупана с лакомства най - разни или пък с бобеначорба), представям си ги тези ..... двама, началото навсичкото това. Те може да са вече с посребрели и опадаликоси, а може и да са на средна възраст ...... но важно ли ето сега. Представям си я масата обаче .. край нея санасядали деца, децата техните са туй обаче и имат гинай-разни при това. Едно е там с лигавника на вратлето, адругото ... с гаджето дошло ... дори не мисля че е важно далиедно е или са те сто. Въпроса е сега в друго, дали тедвамата, онези, създалите семейството така, дали предисекунди само са викали един по друг, дали ударил е един сюмрук стената или в масата им от дърво ..... в този миг ит "ва даже май не е толкова важно, а туй че погледите имсега, така неволно срещнали се край софрата изпълнени бяхас топлота. И там четеше се, благодаря ти, благодаря забобената ти чорба, благодаря ти че те има и имаме сегатова.Семейството за мен е още когато в стаята представям сисега, онези двамата от преди малко но няма ги в картинкатасега, ни лигавника нито пубертета и даже тенджарата някойнареди, представям си ги само двама огреяни оттелевизорната светлина. Те само двама са в стаята или пъкхола, единя чопли си сега нещо там в компа рови, адругия ... мача на зеления терен. И май мълчат си, някой майще каже, каква е таз картина пък сега, ами семействодруже, да семейство ... и даже в тишина, на тях е топло вдушите и няма страх ако за миг сега, единя може данадникне в мислите на онзи от съседния фотьойл. Те знаятче дори в полумрака, да тънат милите в тишина, и другиякато единя си мисли само за неща които са за благото навсички или са простички от техния им бит и никой тука нямастрах в това че ако сега надникне на половинката в ума щепрочете такива мисли, като например "малееее отново ли съмтук и с тоз човек ". Семейството за мен е още, когато на пазар са тръгналисега, а знаеш ли за мене даже не виждам разлика в това,дали стотинките броят си или пък джобът е издут, не виждамразлика дори да тръгнал е единя сам, не мисля даже далиразлично е когато ще си купят хляб и сол или пък .... или щенапълнят пазарската количка с връх. За мене те са част оттуй семейство, защото пазарувайки сега във всеки иматоплинка от факта че няма смисъл да се притеснява че хлябаще е чер или пък бял, за мене те семейство са защото и солда ръсят заедно ще са. Семейството е щом заспиват дори да не е в общото легло,когато мислено последно казват заспивай мила, с усмивка даотвориш утре рано ти твоите сънени очи. Семейство сазащото ако заспиваха и в общото легло не се обръщат с гръбедин към други и не си помислят мале тая (тоя) пак е тук.Семейството за мене е още (ще се опитам тъй да спра)когато даже не живеят двама, когато той е с другата илипък сам. Но той е част от онова което създадаха предивремена, детето тяхното любимо рожбата на тяхната любов. Сега я няма любовта голяма и даже стигнало се до развод,семейство е обаче само факта че тяхното дете пораснало е изнае че ако има то проблем и двамата онези дето в началотона разказчето малко показах ви и ви запознах. Тедвамата ... да днес без подпис са и вярно даже в легларазлични те заспиват, но знаеш ли за мен сега човек е туйдет прави семейството в живота им суров. Запазили са течовека и тяхното дете закрилата и силната ръка намира въввсеки от тез двамата сега.

Променям се Нямам идея

Променяме се ....... няма начин, нали от първия ни ден дори започва.
Нали и опит трупаме и болки, и умора, и радости, и к "во ли не.Е да де, ама значи ли тогава че всичките промени са за туй да станеме големи или стари и нашата умора да е чак дотам,
че вече радости да няма, че вече да сме просто призраци в живота наш и значи ли че радостите ще са под упойка, и значи ли че всички сме за там или пък ..... или пък има и светлина в мрака и сами си правиме живота наш.Не вярвам или пък не искам да повярвам че всеки се зарежда с безразличие докъто крачи в живота, не мога да се примиря че туй е единственият път в живота на човека и няма как да си ти жив без да станеш безразчино зомби. Не виждам смисъл в това да ходиме напред, ако ни е и тъй все тая дали сме тук или пък там, да даваме усмивки полувинчати на разни инак весели неща и утре ...... ми то кат днеска каквото дойде, ако не дойде още по-..... И мисля че въпроса е наистина на дупка черна, въпроса е ще стигнеш ли до дъното й ти, и ако стигнеш ще ли се измъкнеш или ще висиш там до шия в калта и ...... даже ще си почти доволен, какво ти пука нал си ЖИВ. А жив ли си щом няма трепети в тебе, щом не недоволство или гняв са в теб, а простичкото пусто, нямо, гадно усещане за всьо равно. Не искам никога да се събуждам празна вече, или ако може нека ене сега, не още ..... не искам да не ме изпълва нищо и да не правя аз безмислени неща, защото те ме радват или просто окриляват и карат ме да се чувствам още жив (а). Не искам да умирам жива, не искам да си бутам тъповат живот, към нищото, към пропастта голяма, наречена безмислен мой живот.Не искам да живея без мечтите, не искам да се будя в мрак, не искам да вървя с тежки стъпки наместо да летя ............Не може ли поне да има нещо средно, не вярвам аз и в чудеса, ама наистина ли всеки се умаря от живота и в миг минаваме в правата на долу вместо да се издига и снижава вярно кривата с точки на пад или възход. И искам да пропадам в бездни, ако ще знам че утре пак ще се лети ....... ако ще е тя права или само надолу, ми нека лягам със сключени ръце на моите гърди и нека идва края защото той вече ще е и тъй дошъл ..........

когато чашата прелее



Сряда, 2009, Юли 1


Душата на човек е странно нещо-товари всякакви тя носи и в пътя ни нелек нагърбваме я с какво ли не.Но идва миг, в които тя преляла като чашата с горчиво вино започва нуждата да има да я излеем, с цел да продължим.
Кървящи рани спират да зарастват и болките до вчера дето сбирахме и трупахме по нея, сега от малко почват да тежат.
Очите ни сълзици сбират и някак вълчото в нас започва да напира.
Луната като появи се в живота гласът започва силно да звучи


даже сред приятели тогава, ти чувстваш самота навред
и казват хората тогава .... самотен ти си даже в тълпа с народ