вторник, 29 септември 2009 г.

ОСЪДЕНА ДУША №2


Пак е нощ, а на мен ми е светло. Не, не се аз побърквам. Стоя сам в мрака с мисли за вчера и пак на ум с теб разговарям. Пак милвам те, пак ти щептя, очите ти даже искрят. Само в нощи, които други наричат самотни, аз с теб съм в мислите свои и само тогава душата ми не е празна и само тогава усещам как пак аз живея.За мене тогава ден е със слънце, вървиме си някъде даже за ръце пак държим се. Често на разходка си ни представям или пък просто пред телевизора в прегръдка мълчалива замряли. Толкоз ми стига, нали си до мен. Аз толкова искам в мрака със слънчевите лъчи.Опа пак някакви стъпки, към мен приближават, да тя е пак в мрака за вода май тя стана. Ето ме с доволна усмивка аз я поглеждам, мила дума набързо намирам. Казваме нещо, тя пак ме смъмри че в мрака сам аз седя си. Викна да лягам, леглото е празно, утре на работа сме и разни рутинни грижи.Отивам, какво пък там пак ще е тъмно. Лампата бързо аз ще изключа. Искам го мрака, ти в него пак идваш, тебе прегръщам и с целувки аз те обсипвам. Хайде съмна се, слънцето пекна, леле очи ми с лъчи си ще избоде ми. Почваме всеки тръгва в деня си, закуска, целувка хайде мило "Лек ден ти желая". Да милото тук е, спокойно навярно, дори не усети как снощи когато на заспал се направих с тебе там бяхме.Хайде меткам се аз на колата, радио пускам с теб разговарям. В банки, пари, покупки, приятели, хора.....мина деня.Но ти видя ли как се усмихнах когато онази папка май ми намигна? Да ти видя нали бе със мен, в мислите в душата. Сега аз те имам завинаги с мен, ох само жената дано не усети.Дали от страх или ме обича, сега пак тя сама до мен заспива. И знаеш ли понякога чета и в нея. Такава жал напира ме и да напълно я разбирам. Когато се разсърди че сме трима, аз леко те пропъждам, но ти не си отивай.Съпруг съм няма начин, говоря, смея се и с нея аз се забавлявам. Успях един нейн ден да видя. Боже, как не й завиждам.

Няма коментари:

Публикуване на коментар